Кояаникатси

Странно е, че фантастите от средата на миналия век са писали все за неща, които никой не го интересуват днес – всички са вярвали, че ще пътуваме до луната, че марс ще е колонизиран. Мислели са си, че обществото ни ще е достигнало ниво, в което няма да се изтребваме просто ей така, ще има храна, вода и подслон за всички.

Знаете ли как изглежда адът? Черно безкрайно маслено море. Абсолютна тишина. Носиш се над него и няма нищо друго освен мазните черни вълни, които леко се движат долу. Нищо. Сам си, но не си единствен. Падаш непрекъснато, но никога не стигаш нищо.

Погледнете комуникациите, например. Аз имам силата на боговете, описана във всяка истинска книга. Мога да предавам мислите си на разстояние. Мигновено. Стига да съм си платил сметката за телефона и да имам обхват. Нищо, след няколко месеца ще пуснат тетра мрежата, обхвата няма да е грижа.

Искам да кажа, кривнали сме към лошо. Не се спираме да се загледаме в нищо и никой. Работим, ядем, спим, пием, пушим, учим, правим секс, спортуваме, за да махнем шкембетата.

Ние не летим заради свободата сама по себе си. Летим по принуда, защото така се придвижваме по-бързо.

В Бхавагад Гита обаче си пише за Вишну в четиритъката му форма. Мхм, колеги. 2012 свършва календара на маите. Лошо, близко е.

Мисля, че много скоро ще усетим истински важните неща. Ще спрем да тормозим света с наглите си отровни намерения. Та ние сме постигнали толкова много материални блага, а толкова много хора гладуват. Ние имаме машини, които могат спокойно да сметнат как да оптимизираме разхода на вода, примерно. Или да ни смятат парите, така, че да можем да пратим по 1 евро на месец в Африка. Но ние не го правим. Ние играем игрички и гледаме филми на тези машини, пишем глупости и се възмущаваме, понякога проронваме някоя сълза, но това е докато си допиваме сутрешното кафе. След това отиваме на работа. Или на училище. Или на среща. Или на поредното място с табела “Мастурбация$$$”.

Атомната гъба се издига и ни трови със собственото ни лицемерие. Спим по средата на вредните пластмасови вещи във високите си сгради. А в няколкото дни(ако ги има), в които спим навън, усещаме колко празни сме всъщност. Колко нищожни сме и колко сме скучни. Та ние не можем просто да стоим. Просто ей така, без забавление, тема за размисъл, филм за гледане, пари за харчене, човек за биене или каквото и да е друго, което да ни отвлече от масления океан.

Измисляме си фалшиви чувства и фалшиви емоции, от които да ни е интересно. Дори потъваме в размисъл за наркотиците, които трябва да вземем преди следващия “много як филм”, така че трип-а да стане още по-голям.

Живеем сами в разбития идеал за собственото ни благополучие, в рекурсивно зададената ни фалшива дефиниция за радост. В измисления свят на тоталната изолация, оставяме мислите си на фалшиви места, надявайки се някой да ги види и да сподели своята изкривена гледна точка.

Кога ще отпуснем гневната експлозия и ще ловуваме елени по магистралите, за да се храним с месото им и да се обличаме с кожите им.?